Владение, видове владение, държане
Владението по изключение е дефинирано в нашето законодателство. Гражданското законодателство се дистанцира от дефинициите, изхождайки от латинската максима, че „всяка дефиниция е опасна”. Изключението за владението се дължи на многовековна традиция, още повече, че определението е заимствано от римското право (чл. 68 ЗС).
Според закона владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Така владението е определено още в древността, като използваният термин е „possessio”. Етимологията на думата показва, че тя се образува от термините „potis” (могъщ) и „sedere”, което ще рече, че още тогава владението се е схващало като фактическа власт, а не като правоотношение. Наложеният термин „possessio” се използва в много правни системи, а и у нас теорията и практиката означават исковете за защита на владението като посесорни.
Владението е с изключително широко практическо приложение и затова законодателството му отдава подобаващо място, а в теорията то се нарича още „преден пост на собствеността”. У нас подобна идея се съдържа в чл. 373 ГПК – текст, който задължава съдията изпълнител, когато налага възбрана върху недвижим имот, да провери данните за правото на собственост. Ако няма сигурни данни за собствеността, се взема предвид владението към деня на възбраната. С други думи, законът приравнява фактическата власт на ВП.
Според определението владението включва два елемента:
а) Обективен. Той се свързва с фактическата власт върху вещта. Нарича се corpus possessionis или само corpus. Той има ярко изразена външна проява. Това е властта, която владелецът упражнява върху вещта. Могат да се владеят както движими, така и недвижими имоти. Този елемент се доказва лесно и законодателят му определя самостоятелно място. Фактическата власт може да се упражнява както от владелеца, така и от друго лице.
б) Субективен. Той се изразява в държането на вещта като своя. Нарича се animus possidendi или просто animus. Той означава, че владелецът упражнява точно такива действия, каквито би извършвал и собственикът на имота. За разлика от обективния, субективният елемент е трудно доказуем, тъй като е част от психическия свят на субекта. Затова законодателят е установил в чл. 69 ЗС една оборима презумпция. Предполага се, че лицето държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тя не само улеснява доказването, но и разпределя доказателствената тежест в процеса. Разбира се, нейното присъствие не освобождава съда от детайлно проучване на действителната фактическа обстановка (Постановление на Пленума на Върховния съд № 6 от 1974 г.). Наличието на субективния елемент има определящо значение за владението. С неговото отпадане владението се превръща в държане. Субективният елемент изисква извършване на действия, които по категоричен начин да доказват, че вещта се държи като своя. Това означава извършване на действия, които съответстват на определено ВП. Най-често се владее право на собственост. Това означава, че владелецът ще извършва действия, аналогични на собственика. Възможно е обаче да се владее и ограничено ВП. В литературата това се нарича „квазивладение”. При тази хипотеза владелецът извършва действия, които би извършвал и носителят на ограниченото ВП: ползва имота като ползвател или строи като носител на право на строеж. Субективният елемент е винаги личен. Той не може да се осъществява от другиго. Този елемент е налице и когато друг осъществява фактическата власт. Разбира се, доказването при тази хипотеза е много трудно, тъй като презумпцията в чл. 69 няма да намери приложение.
Законът разграничава две големи групи владения:
а) обикновено владение, наричано още недобросъвестно;
б) добросъвестно владение.
Тук отново се определя само добросъвестното, като извън него остава хипотезата на обикновеното владение. В закона владението еднозначно се посочва като индикация за ВП върху имота. Освен това обаче законодателството съдържа специална уредба, която дава възможност на владението като фактическа власт да прерастне във ВП. Законодателят намира за нормално една дълго време упражнявана фактическа власт да се превърне във ВП и това става по пътя на придобивната давност. Освен тези две важни практически значения на владението, законодателството съдържа специални норми, които уреждат правата на владелеца за направени от него разноски за имота и подобрения на имота. Това е една специална уредба, която дерогира общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване, уреден в чл. 55-59 ЗЗД.
Освен владението законът урежда в чл. 68, ал. 2 ЗС една друга разновидност на фактическата власт. Това е държането. То е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Става ясно от дефиницията, че при държането липсва субективният елемент. Тази липса най-често се демонстрира с действия от страна на държателя, които недвусмислено показват, че той държи вещта за другиго. Това може да бъде собственикът на вещта или владелецът. Макар и по-скромно по обем, държането има важно практическо значение, поради което се защитава от закона. Най-често срещаният държател е наемателят – лице, упражняващо фактическа власт, което показва, че държи вещта за друг чрез заплащане на уговорения наем. Такъв е влогоприемателят, залогодържателят и др.
Липсата на субективния елемент поставя държателя в по-неизгодно положение от владелеца. Държателят не се ползва от специалния ред за реализиране на разноските, направени за съхранение на вещта или за подобрения. За него остава общият ред по ЗЗД. Същевременно държането, колкото и да е продължително, не може да прерастне във ВП.
Публикувано на: 29 Авг 2010, 13:18